Бойко Пенчев
Дневник

Отминаващата година беше една от най-наситените с политически събития в целия Преход. И като никога досега обществото е напълно разделено в интерпретацията на онова, което се е случило.

Противопоставяния и кризи е имало винаги, но сега като че ли самият здрав разум изглежда напуснал българското политическо битие. Оттам и усещането за хаос и липса на перспектива. Апатия, недоверие, агресивност – познаваме тези болести на обществения ни живот отдавна, но днес те изглеждат по-непреодолими от всякога.

Това пропадане в мрака беше всъщност прецизно режисирано. 2013 г. ще се запомни като годината на систематичните манипулации и безсрамната пропаганда, задвижвана от кръгове, стоящи зад днешните управляващи. Годината, в която политическият инженеринг се настани окончателно в публичното пространство, убивайки в зародиш възможността за продуктивен дебат.

Годината на спама – скандали-спам, пресконференции-спам, интервюта-спам, министри-спам, политически движения-спам. Всъщност истинският спам, нежеланата поща, която получаваме по мейлите си, е далеч по-невинен, защото се разпознава лесно и лесно се филтрира. Политическият спам обаче е доста по-перфиден и ефикасен. Откъде да започнем с примерите? Разбира се, от най-грандиозния.

Костинбродската манипулация

Уникално по наглостта си активно мероприятие, в което се набива на очи най-вече равнището на действащите лица – триъгълникът главен прокурор-политически лидери-медии. Да припомняме ли, че никой никога нито хипотетично показа, още по-малко пък аргументирано доказа, как би могло пакетираните бюлетини да се озоват с по два печата в урните, като след това бройката съответства на секционните протоколи?!

От цялата история може да се изведе едно златно правило, което да се преподава на първокурсниците в специалност "Връзки с обществеността" – "Колкото по-голяма е една лъжа, толкова по-вероятно е хората да се хванат".

Костинбродската манипулация беше като трейлър на бъдещото управление, в нея се виждат явните и неявни коалиционни партньори, всеки с актьорското си амплоа. Тя обаче все пак е единична акция. По-важно е нещо друго, което течеше през цялата година.

Фалшифицирането на публичното пространство

В едно модерно общество властта не е просто сопа с милиционер от едната страна и безправни хора от другата. Онова, което прави разликата, е именно публичното пространство – мястото, където в дебата на идеи и позиции се оформя гражданският коректив на властта. Публичното пространство – а не наличието на конституция, електричество или атомни бомби – различава модерното демократично общество от предмодерното или тоталитарното.

В това публично пространство мненията не са просто функция на властта или парите. Би трябвало да е невъзможно истината да бъде наложена било от жандармерията на министър Йовчев, било от парите на Цветан Василев. Би трябвало, но през 2013 се случи друго. Появи се едно публично "контрапространство", продукт на разполагащи с приличен ресурс задкулисни мрежи.

Фалшифицирането на публичното пространство посредством насищането му с платени субекти и послания се прояви в поне три посоки.

Контра-протестите. Преди 2-3 години се появиха първите "децентрализирани", организирани през социалните мрежи протести – тогава най-вече по екологични проблеми. 2013 г. показа, че спонтанният протест може да бъде имитиран. Освен с хештагове, работа се върши и с прост кеш. Няма да коментираме групичките закачулени граждани във февруарските протести, които ескалираха напрежението, а когато правителството падна, повече не ги видяхме.

Истинската вакханалия настъпи през юни, когато в отговор на гражданския гняв от назначаването на Делян Пеевски бяха мобилизирани всевъзможни формации от "контрапротестиращи", които трябваше ту да подкрепят Орешарски, ту да искат оставката на президента – само и само отстрани да изглежда, че в обществото се борят различни политически виждания.

Колко автентични са подръжниците на управляващите се видя на 16 ноември – на амбициозния митинг на БСП и ДПС, от който запомнихме автобусите и захвърлените след "мероприятието" знамена. Междувременно се появиха и "контра-студенти", обявили се против окупацията на Ректората на Софийския университет, които за нула време бяха разпознати като лица, близки я до БСП, я до Бареков.

Интернет-троловете. Електронните форуми, появили се преди десетина години към сайтовете на вестници и новинарски агенции, бяха едно от най-интересните и стимулиращи мисълта явления в медийното пространство. Напоследък обаче тези дискусионни места тотално деградираха – най-вече заради присъствието на потребители с еднотипни мнения независимо от темата. Дълго време не вярвах, че това са платени партийни агитатори, но очевидното вече не може да се отрече.

Наскоро сайтът "Биволъ" публикува "прехванати" инструкции от медийни консултанти на БСП, които обясняват как активисти на партията трябва да се включат към съществуващи електронни форуми, за да се "създават настроения и да се разпространяват слухове". Разбира се, би било чудесно, ако другарят Антон Кутев участва с името си, дискутирайки статии в "Дневник". Проблемът е, когато се изпращат анонимни тролове, които на всичко отгоре декларират, че не са привърженици на БСП.

Пропагандният "спам" в интернет-форумите е досаден и еднообразен – едни и същи "мнения" се появяват под различни статии, често в различни сайтове и подписани с различни "никове" – но еднакви дори в правописните грешки. Причината е в централизираното "спускане" на готови тези, които да бъдат възпроизвеждани неуморно с повод и без повод. Което ни довежда до още една красота, с която ни дари отминаващата година.

"Опорните точки". Несъмнено един от най-големите скандали на 2013 г. "Сводка", идваща не откъде да е, а от МВР и пълна не само с лъжи, но и с откровено подбудителство към разпространяването им от български депутати – за такова нещо само Татяна Буруджиева и Михаил Миков могат да заявят, че е напълно нормално и в реда на нещата. Самото словосъчетание "опорни точки" заслужава да се запомни като едно от словесните попадения на годината. Защото ще ни напомня всеки път, когато видим политик на БСП в телевизионно студио, да не правим грешката да смятаме, че той мисли това, което казва. Той е просто озвучително тяло за "спуснатото" от някой друг.

Смисълът на ставащото не е самоочевиден. Винаги е имало и ще има "война на интерпретациите". Проблемът е, че днес тази война се води със забранени оръжия.

И платените "контрапротести", и щатните форумни дописници, и напътстваните с "опорни точки" депутати са примери за целенасочено замърсяване и затлачване на публичното пространство. Защо обаче на манипулаторите всичко им се удава толкова лесно? Толкова ли сме глупави, че кълвем на всякаква стръв, че даже и на гола кукичка?

Пропагандните манипулации намират добра почва в нещо, което ще нарека "прото-фашистки манталитетни нагласи". Нагласата, че "народът" е невинна жертва на външен "враг", най-често от Запад. Убедеността, че пазарът и демокрацията са всъщност "ограбване". Носталгията по тоталитаризма като време, в който е имало ред и е нямало бедни. (Макар че онзи "ред" е продукт на страха, а бедни няма, защото всички са такива).

Тези настроения си клокочеха в колективното несъзнавано през годините на Прехода, но през 2013 г. избликнаха на повърхността в пълната си сила. "Неоколониализъм" например влезе официално в речника на политически лидери и журналисти.

За да мислим злощастията си като причинени от Лошия неоколониален вълк, заслугата отново е на авторите на "опорни точки" от "Позитано". Въпреки че самата БСП официално се въздържа от антипазарна и антизападна реторика, тя е основният бенефициент от налагането на този интерпретативен модел на реалността. Неотрекла се от тоталитарното си минало, оплетена в Луканови и пост-Луканови икономически мрежи, Партията имаше и продължава да има един централен проблем – тя използва носталгията по социализма, без да може да обясни на носталгиците защо не иска или не може да върне онова време.

В условия на перманентна криза печелившата стратегия е да се изнамери някакъв друг субект, който да понесе вината за случилото се. Най-големият номер на дявола, казват, е да ни убеди в своето несъществуване; най-голямата хитрост на БСП е да изглежда така, сякаш през последните 24 години е била извън властта. (Под "БСП" разбираме не цялата членска и симпатизантска маса, а онзи властови център, който оперира публично със символния капитал на социализма, а задкулисно е разпределял и продължава да разпределя на срасналите се с него мрежи и кръгове милиарди левове обществен ресурс.)

Все едно не БСП, а някой друг е демонтирал по свой сценарий социализма, някой друг е ограбвал държавните предприятия с фирми на входа и изхода им, някой друг е раздавал парите на българските вложители като необезпечени кредити на "свои хора", до един ченгета, някой друг е разменял държавни земи по морето срещу частни пущинаци из Троянско и т.н., и т.н.

Кой ще да е този друг – ами световният империализъм и българските му слуги! Впрочем митовете за "приватизатора Костов" и "диктатора Борисов" не са случайно явление – партийната пропаганда жизнено се нуждае от образа на титанични злодеи, които успяват да попречат на БСП да ни докара до благоденствието. Да източваш обществения ресурс по нерегламентиран, мафиотско-олигархичен начин вече трето десетилетие се оказва не толкова трудно в България.

Малко по-сложното е да убедиш хората, че всъщност не си бил ти. Това е централната задача на авторите на "опорни точки". Затова се размахва плашилото на "неоколониализма" и "либерализма", а "пазар" и "демокрация" са превърнати в мръсни думи. Затова е целият гръмогласен хор, обсебващ все по-широки зони от публичното пространство - хор, на който в единия край откровени фашизоиди призовават към разправа с цигани и сирийци, а на другия "модерни леви" като Петър Волгин громят неолиберализма и "либералстващата интелигенция". За да се внуши, че има някакъв субект, различен от прекръстената комунистическа партия, който е виновен за провала на държавата и обществото ни. Затова е целият спам.

Разбира се, левият партиен елит и "национално-отговорните" капиталисти зад него не вярват в тези басни, но все повече хора искрено попържат Сорос и "колонизаторите". Въпросът е докога мозъчният тръст на столетницата ще успява да контролира демоните, които с тактически цели призовава. Досега успяваха да използват протофашистките манталитетни нагласи за създаването на партии-клонинги, които крадат и разпиляват гласове, а в парламента дават по едно рамо, когато се наложи.

Официализирането на антизападното и антипазарно говорене обаче ще създаде проблеми на БСП със собствения й електорат, който един ден може да предпочете да гласува по сърце за Сидеров, Бареков или някой подобен, вместо да се подчинява на партийната дисциплина. Засега успешно ограждат партиите-клонинги в зоната на скандалното, така че да не избяга при тях умереният социалистически избирател. Но всичко е до време.

За да задържи властта си, БСП жертва обществения фундамент на последните две десетилетия – про-европейския пазарно-демократичен консенсус. Какво ще изникне от отломките на този консенсус предстои да видим.

Има много песимистични сценарии, с които преди Рождество Христово по-добре да не се занимаваме.

Оптимистичните са два. Първият е утопично-просвещенски – политическото пространство започва да се рационализира; триковете на популистите и манипулаторите вече не вървят, защото хората проглеждат за своите собствени интереси и възможностите за отстояването им чрез политическо представителство.

За да се случи това, е нужен диалог между автентичните протестиращи, мразещи мафията безплатно, и гражданското общество, така че да се оформят и политическите субекти, на които да делегираме задачата по опазването на европейското бъдеще на България.

Другият вариант е утопично-метафизичен – у грамадното мнозинство българи се събужда естественият морален инстинкт и те проглеждат за злото, оплело умовете с опорните си точки. И му казват "не".